Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

25.01.2013 г.

Камъните


Категорично отказвам да участвам във верижни инициативи. Още от детството си през 80-те, когато в пощенските кутии намирах листчета с някакви послания, които, ако препиша еди-колко си пъти и ги пусна по други кутии, ще ми се случи нещо хубаво (и/или ако не ги препиша, ще ми се случи нещо лошо). Изключение бих направила единствено поради много важна причина. Поради тази причина не съм се включвала и в инициативи за верижно блогване. Не че сред тях няма и смислени.

Сега ще направя изключение и ще се включа в една блогова щафета. Изключението има вкус на абсурд - не само защото не бях сред поканените да се включа в нея, а и защото приключи преди около три години. Имам предвид идеята на Жюстин да опишем нашето любимо място за игра в детството. Точно преди три години, на рождения си ден, Борислав отговори на поканата, като разказа за любимата си Градинка, в която са се формирали представите му за култура, любов и щастие. Поради ред причини този текст е много важен за мен, дълго съм разсъждавала и още разсъждавам върху него. Моето любимо място за игра няма такъв дълбок символен смисъл, но все пак ще го споделя.

Изразът "щастливо детство" никак не описва моето. Най-безметежният период, който си спомням, беше в Либия, Бенгази, от началото на 1980 до средата на 1981 година. Вече съм разказвала в блога за Хамчо. Макар всъщност в онзи период родителите ми да почнаха да се карат, но все още беше поносимо. Живеехме в симпатично кварталче за чужденци с бели блокове на четири етажа, цвъкнати на огромно поле с керемиденочервен пясък. Тук-там имаше по някое миниатюрно подобие на оазис с палми.

Насред червения пясък се мъдреха няколко големи камъка един върху друг, с обща височина към два метра (или поне от гледна точка на тогавашния ми микроскопичен ръст толкова големи са изглеждали). Един от камъните отгоре беше плосък, покатервахме се там - да печем картофи или чушки, или просто да седим, да си приказваме и да си играем.

"Приказваме" ли казах? Децата в квартала бяха от всякакви народности - имаше няколко българчета, но имаше и сръбски, френски и вече не помня какви деца. Нашите не можеха да проумеят на какъв език общувахме с тях. Нямам ясен спомен, предполагам, че сме смесвали думи от собствените си езици с арабски, английски, руски и каквито още думи сме знаели. Разбирахме се обаче чудесно.

Та тези няколко камъка ни бяха детската площадка. Повече не ни трябваше. Като гледам днес какви обезопасени площадки се правят, неизбежно се сещам за камъните. И си мисля - ако децата се предпазват от всичко, как ще станат готови за времето, когато няма кой и какво да ги пази?

В Бенгази сме правили опасни неща. Голямата ми сестра в последния момент ме издърпа, когато бях отишла да видя отблизо как запалените дезодоранти ще експлоадират. Веднъж пекохме чушки на камъните, някой удряше с пръчка в огъня, една искра ми опърли миглите и за малко да ме ослепи. Друг път във входа ни видях огромна убита змия.

В Бенгази съм ставала свидетел и на всевъзможни палитри на първична детска жестокост. Опити да ми убият хамелеона. Отравяне, измъчване, убиване на котенца и кученца. Тогава осъзнах, че жестокостта не е за мен.

По онова време в Либия все още бесеха на площада и излъчваха екзекуциите по телевизията. На някои деца им беше забавно, караха родителите си да ги водят да гледат сеир. Аз плачех, разстройвах се. Оттогава съм си пацифист по душа.

Не искам да кажа, че така трябва да се живее. Далеч съм от мисълта, че на децата трябва да се стовари цялата суровост на живота, "за да станат хора". Нито пък след това в живота си съм била пример са силно и оправно дете, напротив, даже много смотана бях. Мисля си обаче, че малко повече реалност не вреди. Че трябва да видиш кръв на коляното си, за да можеш да се пазиш по-добре. Че трябва да видиш и неща, които не ти харесват, за да можеш да определиш ценностите си. Че трябва да преживяваш неща, които те карат да се чувстваш жив.

Мисля си и че любимите места за игра не трябва да са непременно нещо сложно и засукано. Също и играчките. Че децата могат да се радват на малко и прости неща, стига да живеят пълноценно. Че простотата развива въображението. Което не значи, че съм против използването на технологии от деца, напротив - технологиите също са важна част от живота. Но ми е мъчно, че много родители не могат да разберат, че едно дете, особено ако е малко и още не усеща натиска на потребителската култура, може да се зарадва на една проста дървена играчка или на ръчно направена парцалена кукла повече, отколкото на десет светкащи, ходещи, пищящи и говорещи чудесии, които по-скоро ще го объркат и отблъснат. И че затрупването със всевъзможни модни вещи вреди на творческото мислене.

С това свързвам щастието си в детството - не с играчки, не с лунапаркове, а една камара от няколко големи камъка.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


2 коментара :

  1. Точно така си е и ми хрумват безброй примери в подкрепа на казаното. Не на това, че си била много смотана, де :)

    Само два: окаяното (от гледна точка на възрастния) междублоково пространство, което за сина ми е Република Градинката и на което са посветени купища карти с начертани пътни артерии и ключови места, където се строят "домове" от всевъзможните чудесни боклуци, намерени около кофите, та на това пространство има три грохнали площадки с метални пързалки. Родителското тяло беше решило миналото лято да кандидатства в общината по проект за обновяване на базата. Децата първо се зарадваха на идеята, но постепенно почнаха да се вкисват и накрая помолиха да не им "разваляме градинката".

    В детската градина по стар обичай се събират пари за играчки. Учителките ги разбират тия неща и знаят, че плюшените не се котират високо. Най-много се играе в т.нар. кътове. Затова купуваме фризьорски, монтьорски и пр. кътове - нови, шарени, пластмасови... За лекарския кът забравяме, но учителките казват, че ще пригодят нещо и ето ти: едно бяло метално детско легълце и до него същото бяло метално очукано шкафче. Отзивите от децата: "Ау, като истинска болница!"

    ОтговорИзтриване
  2. Ми да, ти се оказа много куул парашутистка и добра приятелка :-)

    ОтговорИзтриване