Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

25.09.2017 г.

За изборите в Германия – без драми

Партийна агитация преди изборите за федерален парламен в Германия на 24.09.2017 г.

Вчера в Германия се проведоха изборите за федерален парламент. Из родните медии драматични интерпретации на изборите не липсваха. Разбира се, повечето от тези интерпретации са преводни, но не е без значение какъв тип информация се търси. И от какви източници.

Ако човек вярва на определени медии, ще остане с впечатлението, че изборите в Германия са загубени от Меркел и социалдемократите, и че са спечелени от Алтернатива за Германия. Всъщност Меркел е на първо място с близо 33% от гласовете по неокочателни данни, социалдемократите – на второ с малко над 20%, националистите (неприятно, да, но не и неочаквано) – на трето, с около 13,5%. Но, видите ли, християндемократите били загубили, защото са спечелили по-малко отпреди и защото социалдемократите няма да са в коалиция с тях. Социалдемократите пък са загубили, защото ще са в опозиция, а Алтернатива за Германия са спечелили, защото са трети и са в парламента.



Победител на изборите в Германия е Ангела Меркел

и партиите, които стоят зад нея (Християндемократическият съюз с подкрепата на Християнсоциалния съюз). Меркел успя да победи, въпреки че така усилено вещаеха краха ѝ заради политиката за приемане на бежанци. Да, загубила е част от подкрепата си, но това е четвъртият ѝ мандат, все пак. Отказът на социалдемократите да продължат голямата коалиция я поставя в трудна ситуация, но съвсем не в патова. Логичните партньори са Зелените (около 9,4%) и либералите (Свободната демократична партия, около 10,5%). Преговорите с тях вероятно няма да са лесни и е възможно икономически Германия да завие повече надясно, отколкото преди (поради либералите), но и с повече ангажименти за опазване на околната среда (поради Зелените). Но коалиция най-вероятно ще има, най-малкото защото Зелените и либералите едва ли ще оставят да тежи на съвестта им влизането на Алтернатива за Германия (около 13,5%) в управлението, а и Левите не изглеждат желан партньор.

Социалдемократите не са чак толкова губещи

Партията на Мартин Шулц не влиза в коалиция с Меркел по собствен избор. След толкова години голяма коалиция християндемократите станали доста по-социални и правозащитни (да си спомним дори само легализирането на еднополовите бракове), а социалдемократите, от своя страна, са се обезличили. Липсата на силна лявоцентристка алтернатива води до разцвет на по-радикални леви формации. Като Левите, които спечелиха около 9% и които обединяват бивши комунисти от Източна Германия и разочаровани социалдемократи. Има и марксистко-ленинска партия, чието изборно представяне е пренебрежимо, но съществуването ѝ е свидетелство за радикализиране на лявото. Пребиваването в опозиция предоставя възможност на социалдемократите да станат отново разпознаваеми, да предложат послания и решения, които да върнат част от разочарованите леви. И, ако се справят добре, да спечелят следващите федерални избори, в които Меркел е малко вероятно да участва.

Алтернатива за Германия не са чак толкова печеливши


Безспорно притеснително е, че Алтернатива за Германия (АзД) ще има немалко представителство във федералния парламент. Националистите обаче ще бъдат изолирани от управлението. А и в партията вече текат процеси на разцепление, които допълнително се изостриха след резултатите от изборите. От една страна, фактът на присъствието на АзД в парламента я поставя в по-силна позиция. От друга страна обаче, участието в легитимни органи на власт не се отразява добре на антисистемните партии, защото така те губят антисистемния си ореол. За да загубят националистите още повече ореола си, вероятно бъдещото управление ще извърши някои компромиси, най-вече по отношение на бежанците, а може би и спрямо мюсюлманите. Това, както и икономически десните реформи, пък би засилило социалдемократическата опозиция.

Политическа култура и общосподелени ценности

Германия е държава с развита политическа култура, в която не е много вероятно да се случи нещо бомбастично и катастрофично в политическия живот. В предизборните дебати (тези от тях, които аз гледах) представителите на основните политически конкуренти изглеждаха културно и умерено, та чак симпатично, дори на Алтернатива за Германия. Не по-маловажно е, че германското общество и германските партии като цяло споделят немалко базисни демократични ценности, зачитане на значимостта на неща като човешки права, солидарност, уважение към другия. Затова и никому там не хрумва идеята за коалиция с националистите. Какъв контраст с България, а?

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.09.2017 г.

Има ли „ценова дискриминация“ и какъв е проблемът с черно-белите учебници?

„Христос според доходите“. Снимката е на Павел Николов,
който е видял лично двата варианта на учебниците.
Вече много се изговори за черно-белите учебници на „Просвета“, чиято цел беше да бъдат достъпни за социално слабите ученици. Докато противниците им ги обявиха за проява на дискриминация, имаше и немалко хора, според които те по-скоро разширяват възможностите за избор. Даде се пример и с граматика на немско издателство, използвана в български училища, която има и далеч по-достъпен черно-бял вариант.

В аргументите си за изтеглянето на черно-белите учебници на „Просвета“ министърът на образованието Красимир Вълчев каза, че те дават възможност за „ценова дискриминация“. Освен това употреби и израза „образователна дискриминация“.

Що е „ценова дискриминация“ и „образователна дискриминация“?

Законът за защита от дискриминация (чл. 4) определя дискриминацията като пряко или непряко „неблагоприятно третиране“ на едно лице въз основата на следните признаци: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“.

Списъкът не е изчерпателен, но от него става ясно, че дискриминацията е на основата на характеристики на дискриминираните лица. Поради това „ценова дискриминация“ не би могло да има, освен ако не допуснем, че хората имат цена.

Всъщност в икономиката има термин „ценова дискриминация“, но той означава тъкмо обратното на това, което казва министърът. Ценова дискриминация се наричат случаите, в които дадена фирма продава на потребителите една и съща стока или услуга на различни цени. За да сме прецизни обаче, би следвало да отбележим, че различните цени са според характеристики на потребителите, т.е. дискриминацията пак не е „ценова“.

Ще дам пример. Един хотел предлага различни цени за нощувка на българи и чужденци. Дискриминацията е, значи, на основата на народност. И, непряко, по имуществен признак – защото се предпоставя, че чуждите туристи в у нас са по-богати от българите (което невинаги е така, но в общия случай е). Или входът за нощния клуб се плаща от мъжете, а за жените е безплатен или по-евтин. Тук дискриминацията е на основата на пола (предполага се, че жените, влезли безплатно, ще си „платят“ по друг начин, или най-малкото са примамка за плащащите мъже).

А какво е образователна дискриминация? Неравно третиране на основата на образование (или липсата му). Изискването гласуващите в чужбина български граждани да попълват декларации пред секционните комисии например е проява на непряка образователна дискриминация. Да предлагаш един и същи продукт, но с различно качество, на деца, които са на една и съща степен в образованието си, не е образователна дискриминация.

Добре, тогава,

има ли дискриминация в казуса с цветните и черно-белите учебници на „Просвета“ и, ако да, каква?

Да се правят учебници с по-ниско качество за социално слабите е проява на дискриминация на основата на имуществено състояние. Като имаме предвид, че голяма част от социално слабите ученици (и особено онези, които отпадат от училище) са от ромски произход, можем да говорим и за непряка расова и етническа дискриминация.

Разбира се, казусът не е толкова прост. Защото семействата на социално слабите ученици не са длъжни да си закупят по-евтините черно-бели учебници. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че едно издателство, а след него и държавата, легитимират, че в рамките на задължителното образование по-бедните заслужават по-нискокачествен продукт. И че това е в реда на нещата, защото неравенство така и така си има.

То е все едно на учениците в сегрегираните училища да се раздават учебници само с картинки (черно-бели, разбира се), без букви – много от тези ученици така и така не се научават да четат. Важното обаче е децата да се ограмотят, а не образованието просто да препотвърди първоначалната им ситуация, нали?

Да, неравенство в българското публично училищно образование (дори няма да споменавам частното) има и черно-белите учебници на „Просвета“ са най-малкият му проблем. Българското училищно образование не само признава неравенството, а и систематично го възпроизвежда. Възпроизвежда го на всичките си равнища – като се почне от публичните политики в областта на образованието, системата на делегираните бюджети, предразполагащи училищата да не упражняват контрол върху отсъстващите ученици, за да не загубят субсидиите си, учебните програми и учебниците, структурирането на учебната програма, и се стигне до това, което се случва в класната стая.

Висококачествено училищно образование в България могат да получат децата, чиито родители имат достатъчно пари, че да им плащат за частни уроци и самите те са достатъчно образовани, че да им помагат с ученето. Останалите получават, както си личи от резултатите от тестовете на „Пиза“, меко казано посредствено образование. А ако са с нещо различни – етнически или расово, или със специални потребности, или идват от чужбина и т.н., образователната ни система буквално ги „изплюва“, особено ако различността е съчената и с бедност.

Образованието ни, освен това, е и дълбоко сегрегирано. Има „ромски училища“, в повечето от които на практика не се научава нищо, дори детето да не е отпаднало от тях. И „бели училища“, в които, ако постъпи някое ромско дете, се упражнява натиск и от родитили, и от учители то да напусне. Тези дни ми разказаха за училище в близост до „Факултета“, в което се учат и етнически българчета, и ромчета. Ромчетата обаче се обучават в отделна пристройка зад основната сграда на училището.

От тази гледна точка, черно-белите учебници са най-малкият проблем, те просто онагледяват неравенството, което образованието ни така и така възпроизвежда. Защо обаче информацията за тези учебници предизвика толкова силен обществен отзвук? Защото

учебникът е сърцевината на българското образование

Учебното съдържание, определяно от държавата, е в центъра на образователната система. Ако учебното съдържание е „Богът“ на българското образование, то Учебникът Божият син. Или пророкът – в зависимост от религиозните ви предпочитания. В този смисъл е много точен изразът на Павел Николов „Христос според доходите“ към снимката по-горе. Учебникът е изключително символно натоварен, затова и толкова лесно се предизвикват скандали на тема какво се „маха“ и какво се „слага“ в учебниците.

От тази гледна точка, наличието на цветни учебници за богатите и черно-бели за бедните не е просто още един елемент от възпроизводството на социално неравенство, характерно за образованието ни. То е държавно санкционираната легитимация на това неравенство в самата му сърцевина. Затова обществените реакции са толкова силни и болезнени.

В такъв случай, дискриминация ли осъществява немското издателство Hueber, което предлага известната „жълта граматика“ още от началото на 90-те и в цветен вариант за 48,50 лв., и в черно-бял, за 10,80 лв.? Не, защото тази граматика не е елемент от задължителна учебна програма. Ако българските училища я използват, то е по преценка на учителите по немски език. Изобщо, нормално е да има книги, включително учебни помагала, в луксозен и по-евтин вариант – било една и съща книга с дебели или тънки корици, било черно-бяла или цветна. Това се превръща в проблем едва тогава, когато се използва официално за легитимирането на неравенството, вместо да се търсят начини за преодоляването му.

Забележете, впрочем, че черно-бялата граматика на издателство Hueber e около четири пъти по-евтина от цветната, а черно-белите учебници на „Просвета“ са само с 1/3 по-евтини. „Ползата за бедните“ е минимална, за разлика от размерите на предизвикания скандал.


Добре, щом така и така българското образование възпроизвежда неравенство и особено – след като в обществото има неравенство, защо държавата да не признае това?

Социалното неравенство не е природен факт, то се дължи на социални процеси и отношения. В съвременния свят образованието е най-мощният инструмент за преодоляване на социалното неравенство. Тоест – то в най-голяма степен дава шанс човек да надскочи средата, от която произлиза, и да има по-големи биографични шансове. Поне на теория би трябвало да бъде така. Та нали затова е целият напън да бъдат вкарани ромските деца в училище – за да се разширят биографичните им шансове, да могат да се квалифицират и да работят, вместо да стоят безработни и да са изложени на риска да просят, да проституират или да станат престъпници, за да оцеляват.

Ето защо задача на държавата е да се опитва чрез образованието да преодолява неравенството, а не да го легитимира. А това не става с предлагането на по-нискокачествен продукт за бедните, а със съпоставимо образователно качество за всички. Неслучайно в тестовете на „Пиза“ най-добре се представят не страните, в които има висококачествени елитни училища, а онези, които успяват да предложат сходно качество на всички ученици.

Има ли алтернативи?

Разбира се, но за тях е нужна добра воля и целенасочена политика. Както и целенасочени инвестиции – ако образованието е приоритет, а то е ударило такова дъно, че е крайно време да стане, за този приоритет определено трябва да се отдели по-висок дял от бюдежа. Не само за учителски заплати, а и за мерки за преодоляване на неравенството. Вариант е социално слабите да имат ваучъри за закупуване на учебници. Или всички учебници да не се правят на луксозна хартия и, съответно, да бъдат по-евтини. Освен това, фактът, че в България учебниците са безплатни само до 7 клас, не означава, че е задължително това да бъде така. Има например вариант и те са се предоставят от училището, да се вземат в края на годината, а следващата година да се дават на други ученици. И само ако ученик е повредил учебник, да го заплаща. Или да се предоставят таблети с безплатни учебници; не е задължително тези таблети да са свързани с интернет. Рядко се замисляме, че задължителното безплатно образование всъщност не излиза безплатно, защото задължителните безплатни учебници струват на гимназистите около 200 лева на година, дори без да слагаме в сметката останалите им необходими пособия.

А представяте ли си, че може и без учебници? В Швеция например няма буквари – какво да учат първокласниците се определя от учителя, съобразно разбиранията му, както и спецификите и интересите на учениците. А представяте ли си, че в България би могло не само учителите, а и учениците да определят учебното съдържание, стига накрая да се стига до съпоставими резултати? За да си представим тези неща, трябва да сме способни да възприемем учениците и учителите като личности и субекти, а не обекти на образователната система.

Еретично е обаче да си задаваме такива въпроси – поддържането на „религиозния култ“ към Учебника осигурява многомилионна печалба за избрани издателства, които никак не биха били доволни статуквото да се промени. По-лесно е да легитимираме нормализирането на дискриминацията в образованието под булото на „правото на избор“.

Да предложиш на бедните по-некачествен продукт в рамките на задължителното образование не е право на избор, а унижение. Правото на избор е по-скоро в наличието на алтернативни учебници, не само по цвят, а и по съдържание. Право на избор би имало в по-голяма степен, ако учителите могат да избират какво да преподават, а и учениците разполагат с известна свобода какво да учат. Право на избор би било и наличието на разнообразни форми на получаване на образование.

И наистина е крайно време да започнем да си задаваме важните въпроси за образованието, вместо да „циклим“ на тема какви са учебниците. Да провъзгласим смъртта на Бог Учебник и да сложим в центъра на образованието не него, а учениците.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.08.2017 г.

Ако бях музикален редактор



Ако бях музикален редактор, щях да завъртя това парче по радиото, телевизията, сайта или на каквото съм редактор. Не защото Янко Бръснаря ми е приятел, а защото и парчето (част от първия му солов албум) е много добро, и клипът е изненадващо готин. Стилен, минималистичен, без море и поморийски гледки.

Тъй като обаче не съм музикален редактор, мога само да ви пожелая приятно слушане. И да ви помоля, ако са ви харесали парчето и клипът, да предадете нататък.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.08.2017 г.

КИЧашко ми е

Петър Кичашки. Снимката е предоставена на Wikipedia от Кичашки.
Беше време, когато щях да се радвам Петър Кичашки да стане член на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). През 2010 г. той получи специалната награда „Активист на годината“ в инициативата на БХК „Човек на годината“. Присъствах там, защото бях номинирала Валерия Иларева, която също получи награда. Към 2010 г. отличието за Кичашки беше, вярвам, напълно заслужено – само на 21 години, той имаше вече солиден опит в борбата за достъпна среда.

Днес обаче избирането на Кичашки за член на КЗД е проява на долнопробен политически кич (прощавайте за заигравката в стил Иво Инджев).


Убедена съм, че Петър Кичашки е умен и способен млад човек. И смятам, че е важно в КЗД да има и хора с увреждания. За съжаление обаче умът и способностите му от години се използват от Института за модерна политика на Борислав Цеков съвсем не за правозащитни цели. (А вече и увреждането, очевидно.) За да се стигне дотам (вж. скрийншота) Кичашки да хареса статус на Борислав Цеков, в който последният обругава Българския хелзинкски комитет с клишетата на руската пропаганда, фалшиво брандирани като „така е в Америка“. Фалшиво, защото на английски думата „агент“ не означава това, което на руски и български, и защото съответният американски закон има съвсем различно значение от руския такъв. Колкото и да е тъжно, умът и моралният интегритет невинаги съвпадат.

Харесването на манипулативен фейсбук статус на Борислав Цеков обаче е най-малкият проблем на Петър Кичашки. Далеч по-важни са наистина сериозните манипулации, в които участва той. Да припомним:

1. През 2015 г. името на Кичашки беше свързано с опит да се усвоят едни 140 хиляди лева държавни пари в ситуация на конфликт на интереси. По времето на кампанията за референдума пет уж независими инициативни комитета насочиха получените от държавата медийни пакети към неособено популярния сайт сайт „Хаштаг.бг“. Фондацията, която държи сайта, обаче е регистрирана на името на Милена Кичашка, съпруга на Петър Кичашки. Отделно, Кичашка е и съсобственик с Борислав Цеков на фирма, регистрирана на същия адрес като „Хаштаг.бг“. А петте инициативни комитета са по един или друг начин свързани с Института за модерна политика, част от който е главният ни герой. На всичко отгоре, членове на ЦИК по онова време, включително председателят, са свързани с Института за модерна политика.

(Тук отварям скоба. Допускам, че Милена Кичашка искрено симпатизира на ЛГБТИ хората, поради което сайтът „Хаштаг.бг“ се радва на благоразположението на някои от тях. Този сайт обаче е свързан с политически и финансови манипулации и редица конфликти на интереси. А политиката, дърпаща конците на сайта, в последна сметка е толкова хомофобска, колкото е руската пропаганда.)

2. През 2016 г. аз лично се оказах засегната от манипулациите на Кичашки и компания. Името ми се оказа в списък на инициативен комитет, оглавяван от Петър Кичашки, и агитиращ в полза на референдума на Слави. Излишно е да казвам, че не съм вземала участие в тази подписка. Мога да предположа как личните ми данни са са станали достояние на Института за модерна политика (признавам, че преди години сглупих, и си посипвам главата с пепел). Иронията е пълна, защото самата аз агитирах изобщо да не се взема участие в референдума. Отнесох случая към Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). Проверката продължава. В началото на юли получих писмо от КЗЛД, че случаят ще бъде разгледан на открито заседание на комисията. За съжаление, към момента бях в чужбина и не можах да присъствам. Но при първа възможност ще прегледам цялата преписка по случая.

3. Самото избиране на Кичашки за член на КЗД включва конфликт на интереси. Той е избран за този пост от президента, чийто юридически съветник е Борислав Цеков, свързан с Кичашки чрез Института за модерна политика и незнайно още колко фирми и организацийки. И инициативни комитети. Заедно с Борислав Цеков Кичашки се кандидатира през 2014 г. за кандидат-депутат от гражданската квота на БСП. През 2015 г. отново се кандидатира за общински съветник, пак от БСП. От президентството твърдят, че Кичашки е избран, след като е бил предложен от 29 юридически и 10 физически лица. Същите не отправили предложението си публично и ми е много интересно кои са те и доколко биха се оказали свързани с Кичашки/Цеков.

Люпопитно е, че това „заедно с Борислав Цеков“ го пише в статията за Петър Кичашки в Уикипедия. Статията, впрочем, (към момента на публикуване на този пост) е изцяло хвалебствена, като проблемите, свързани с гореописаните конфликти на интереси, изобщо не са засегнати. Не знам кой я е писал, но снимката към нея е качена лично от Кичашки.

Поради причините, изложени по-горе, с интерес ще следя развитието по зададените от български медии въпроси към президента Румен Радев във връзка с избирането на Петър Кичашки за член на Комисията за защита от дискриминация. Защото не бива иначе добрият Закон за защита от дискриминацията да попада в ръцете на хора, които злоупотребяват дори с дискриминационния си признак.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. Благодаря на онези, които вече го подкрепиха!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.08.2017 г.

Благодаря ви!



Искам да благодаря на всички, които се отзоваха на предложението за подкрепа на Неуютен блог. Много ме трогнахте, наистина! И продължавате да ме трогвате.

На които от вас беше възможно, благодарих и лично. На тези, които сте използвали ePay, поне досега не мога да благодаря – или сте изразили подкрепата си анонимно, или има име, но няма данни за контакт.

В същото време, извинявам се за отказа си на онези, които бяха разчели предложението ми за подкрепа на блога като молба за помощ и искаха да ми помагат по други начини, освен предложените от мен. Действително, не става дума за помощ, а за дребен жест на признание. И като казвам дребен, имам предвид дребен :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.08.2017 г.

Виц (18+) за българо-македонските отношения

Покрай договора за добросъседство между България и Македония се присетих за един любим виц. Разказа ми го преди 12 години един македонски професор по социология, с когото бяхме на конференция в Загреб.


Отива българин в командировка в Македония. Приисква му се секс и намира местна проститутка.

– 100 долара! – отсича проститутката.
– Не може ли нещо по-малко да ми направиш, на половин цена? – пазари се българинът.
– Какво например?
– Например, нещо с език...
– Вие езика нали не ни го признавате?

Сега – сериозно. Позицията ми по темата е добре представена в статията на Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците!“, така че няма да добавям друго, засега.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.08.2017 г.

За подлезите, градовете и хората

Триколката ми Грьони, която е в Поморие, защото няма къде да я карам в София.


Обикновено критикувам медиите, но сега искам да кажа добра дума за репортаж на bTV за градоустройството в София по повод на ремонта на бул. „Цар Борис III“. Казва се „След ремонта на най-новото кръстовище в София: По-лесно за колите, по-трудно за хората“.

Много добър репортаж на журналиста Стоян Георгиев. И важен. Замислих се, че на местата, където съм била в Западна Европа, мога да се сетя за едва два-три подлеза (изключвам метростанции, гари и пр., където слизането под земята води до транспортно средство). Един – в беден град на Западна Германия. Обясниха ми, че този подлез бил опасно място – един от малкото райони в града, където могат да те нападнат и ограбят. И още един-два в град в Южна Германия, в който основният приоритет, доста дразнещо, е на страната на велосипедите. (Когато ти трябва да слезеш под земята, а велосипедът – не, е дразнещо.) Тези подлези не изглеждат никак нови. Сещам се за малко повече надлези – 3-4, и повечето от тях разкриват всъщност прекрасна гледка за минаващите по тях.

Не че съм била на толкова много места в Западна Европа, но в София, без да се напрягам мисловно, мога да се сетя за повече от десет подлеза (а те вероятно са десетки). Очевидно се строят и още. В моя квартал, за да стигна до джипито си, трябва да мина през подлез. Вярно, че е към метростанция, но няма друг вариант за минаване. И добре, че не съм си чупила крак... Когато работех в ЦИД, през зимата, при снежно и заледено време, си удължавах пътя до работа с половин час, само и само да не мина през два подлеза, а само през един.

Инж. Зайков от репортажа смята, че подлезите са по-безопасни за хората. Ами най-безопасно е човек да си остане вкъщи. Хората с увреждания знаят това най-добре. Докато в много градове в Западна Европа всекидневно човек вижда много хора с увреждания, предвижващи се сами в града, в София не се случва често да се видят дори с придружител. По-трудно е обаче, вместо да мислим за това как да е безопасно за хората, а автомобилите да преминават безпрепятствено, да се погрижим как всички участници в движението в един град да съжителстват с уважение помежду си.

В съвременното градоустройство отдавна е ясно, че това съжителство не може да се случи без ограничения върху най-силния участник в движението – автомобилите. В България – и особено в София – се дава все по-голяма власт на най-силния. За сметка на пешеходците, ползващите обществен транспорт и велосипедистите. В съвременното градоустройство се мисли преди всичко за човешката ценност. И чак след това – за улици, подлези, светофари, кръгови движения и т.н. Защото именно от това, къде слагаме ценността, зависи и мястото на участниците в движението – над земята, под земята, направо, заобикаляйки, или... никъде.

В учебника по немски имахме текст за градоустройството на бъдещето – какви нови сгради да се строят, като се има предвид, че ще има все повече самотни възрастни хора. Сетих се за този текст, когато ми попадна безплатно списанийце, издавано от немска община и разпространявано по пощенските кутии. В него общински служител (не беше ли даже кмет или зам.-кмет) представя подобен анализ – как градът има нужда от повече жилища за едночленни домакинства и как това да стане на поносима цена и с максимално опазване на околната среда. В кои райони може да се разраства градът, кои терени и стари постройки могат да се използват, за да се щади природата. В друга статия в списанието пише за предстоящ ремонт на една от улиците в централната част на града – с изключително красиви сгради, но с натоварено движение и доста неприятна за пресичане. Улицата ще стане пешеходна, а колите ще минат под земята. Забележете – колите, а не хората. Ето така решават в града въпроса за безопасността.

Досега не съм се похвалила в блога, но от няколко месеца най-сетне сбъднах една мечта. Имам колело – триколка, защото не мога да карам обикновено. Втора (всъщност поне трета) ръка. Казва се Грьони и е от Грьонинген. Тъй като обаче си давам сметка, че в София не бих могла да го карам без опасност за живота и без да вбеся останалите участници в движението (защото триколката заема повече място от обикновен велосипед), Грьони е в Поморие. И вместо да го ползвам като заместител на градски транспорт, както бих предпочела, Грьони ми служи предимно за разходки и спорт.

Преди две години писах, че мечтая София да е град, в който спокойно да мога да карам триколка. Друга мечта ми е София да има кмет, който да приложи простия принцип на бившия кмет на Каварна Цонко Цонев – бюджетът на София да се разпределя равномерно спрямо населението на различните квартали на града. Под „квартали“ имам предвид и северните, и „Факултета“, и „Христо Ботев“, и „Филиповци“, и районите, в които в 21 век няма канализация. За метро да не говорим. Смятам, че е много по-важно да се направи това, отколкото да се наливат пари в промяна на централни части на града по спорни проекти. „Дондуков“, „Графа“ и пр. са си добре. Особено на фона на това, че в столицата има гета, улици без настилка, квартали без канализация, улично осветление и т.н.

Докато мечтая обаче, се правят промени в града, които ще определят облика му за десетилетия напред. И които изключват мечтите ми.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.08.2017 г.

Подкрепа за блога и благодарност

Когато преди десетина дена обявих възможности за финансова подкрепа на блога, първоначално нищо не последва. Но и аз съм си такава, че не обичам да говоря на първо място за пари. Затова бях смотала информацията за подкрепата не на челното място в предишния ми пост. А и сложих формите за дарения в дясната колона на блога, която не е видима от мобилни устройства, освен ако не се наприви допълнителното усилие да се отвори уеб версията. И колкото и да съм доволна от дизайна на формите, върху които хвърлих доста усилия, за да отива визуално на блога, могат да го забележат най-вече онези, които четат „Неуютен блог“ на компютрите си.

Не обичам и да използвам повелително наклонение, още повече, ако става въпрос за пари. Не бих си пречупила езика да кажа „Дарете!“ Нито смятам, че сте длъжни да го правите.

Затова вчера бях много приятно изненадана, когато получих имейл, че съм получила 7 евро, и то от личност, която не познавам. Като изразих радостта си във фейсбук, дойдоха още 5 – от контактка, която също не познавам лично. Така се оказах двойно зарадвана. И двойно благодарна.

Преди да преведе пари, втората дарителка ми писа, че не вижда в блога как да го направи. Както предположих, чела го е от мобилно устройство. Тогава се замислих, че хората, които биха подкрепили блога, не са длъжни да го четат от компютър, за да видят, че съществува такава възможност.

Затова създадох страничка за подкрепа на блога, която е видима и от мобилни устройства. Ето тук. И вече ще мога просто да слагам/пращам линк към нея.

Искам още веднъж да благодаря от сърце на първите си две дарителки.

А ако вие искате да подкрепите „Неуютен блог“, вече знаете как да го направите.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.07.2017 г.

Неуютният блог на 10 години

Десетте най-четени публикации в „Неуютен блог“
И така, личният ми блог, който започнах на 19 юли 2007 г., вече е на 10 години. Когато написах първия си пост, не можех да предположа колко много Неуютният блог ще промени живота ми.

В резултат на реакции на публикации в блога напуснах първото си работно място и се отказах от идеята да се занимавам с академична работа изобщо. Вторият ми работодател беше чел блога ми, когато ме назначи – не заради това го е направил, но е добил допълнителни впечатления за мен от писанията ми. След близо 6 години напуснах, за да се посветя на начинание, включването ми в което не би било възможно, ако не бях писала за човешки права в блога.

В личен план, блогът ме срещна с едни от най-близките ми хора.

Днес си давам сметка, че Неуютният блог, на който никога не съм гледала много сериозно и който в последните години доста пренебрегвах, остана единственото ми трайно начинание.

Създадох го във време, когато блогърството беше много модерно. Имаше „топ блогъри“, които си мереха... рейтингите чрез различни системи. Модата отшумя и много от тях вече на практика не блогват. Никога не съм била „топ“ и ми харесва да имам блог и когато е демоде. Непретенциозното ми и неуютно блогче, изградено на нескопосаната (в сравнение с Wordpress) система Blogger е единственото място, където мога да кажа публично това, което искам. Независимо дали е умно или недотам, дали е нещо, което ще има широк отзвук, или просто шега, моментно хрумване, импресия.

По повод на годишнината вчера извърших известни реорганизации в Неуютен блог (в резултат на които за няколко часа коментарите изчезнаха, но всичко е добре, когато завършва добре). Някои от тях се виджат само от уеб (десктоп) версията на блога, но не и от мобилната. Премахнах страниците „Ретроспекция“ и „Социализация“, защото кодовете, които съдържаха, бяха изчезнали. Ретроспекцията, тоест архива на блога, изнесох като приложение в дясната колона. Върнах други две стари страници, които бях скрила – Vita Activa и Vita Contemplativa.

Направих и една важна промяна, по отношение на която досега се бях въздържала. Сложих форми за дарение чрез ePay и PayPal. Доста си играх да ги персонализирам, докато прецених, че се вписват добре визуално. Можете да ги видите в дясната колона. От мобилната версия няма как да се видят; като кликнете на „преглед на уеб версия“ долу на екрана, ще се покажат.

Защо чак сега? Никога не съм искала да блогвам за пари. За мен е изключително важно блогърстването ми да е проява на свобода. Поради тази причина не съм искала да си инстарилам и AdSense. Първо, ще ми е неудобно читателите на блога да виждат реклами. Второ, боя се, че амбицийката да получа някой и друг лев от реклама може да повлияе на начина ми на писане. Примерно, да започна да пиша по-често, като по задължение, или да се старая да привличам много читатели, за да има повече кликове.

Защо тогава сложих ePay и PayPal? Именно защото осъзнах, че „Неуютен блог“ най-трайното ми начинание. И смятам, че ако някой от вас иска да подкрепи финансово съществуването му (или мен като автор), е добре да има тази възможност.

Не искам да ви карам да се чувствате длъжни по никакъв начин. Нито искам евентуалните дарения да задължават с нещо мен. Няма да превърна личния си блог в професия. Предпочитам отношенията с читателите му да са отношения на свобода – и от двете страни.

Свободата е и по отношение на сумите, които бихте дарили. И в двете системи можете да пратите произволна сума, като за целта промените зададената (просто трябваше има нещо в това поле) в ePay.

Ако пратите някой лев в подкрепа на „Неуютен блог“, ще ме изненадате приятно и ще ви бъда много благодарна.

Но аз така или иначе съм ви благодарна. За това, че сте тук. Някои от вас – вече десет години. За това, че сте били и/или ще бъдете тук. Никога не съм била постоянна във воденето на дневник, но блогът ми просъществува. Защото ви има вас.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.07.2017 г.

Изчезнаха коментарите от блога


UPDATE. Коментарите се върнаха! Разбрах какво съм направила. Проблемът е, че активирах HTTPS на блога и явно поради това Disqus не е можел да го разпознае. Изведнъж ми проблясна, върнах HTTP протокола и коментарите веднага се появиха. Засега блогът ми ще продължи да е „незащитен“, ама ще си има коментари.

Мили читатели, които сте коментирали в „Неуютен блог“,


Моля да имате предвид, че не съм изтрила коментарите ви. Или поне, не съзнателно. Те изчезнаха, докато ровичках някакви неща из блога. И са изчезнали само от блога, а не от интернет. Все още могат да бъдат прочетени на сайта на Disqus. Така се виждат само някои, но от профила си виждам всичките. Ако имате профил, и вие можете да виждате коментарите си в него.

Не бих могла да предположа, че ако местя една притурка нагоре или надолу, дори без да я отварям, тя ще се деактивира. Кой знае дали това е бил проблемът. Но в паниката си изтрих притурката с Disqus от блога, защото системата за коментиране на Disqus видимо липсваше под публикациите, все едно никога не е била там. Успях да инсталирам притурката отново, но поне досега коментарите не са се появили. Синхронизирах уж коментарите на Blogger, но пак не се появиха – нито старите коментари от системата на Blogger, нито онези след инсталирането на Disqus.

Ако случайно имате идея как да оправя тази мазня и коментарите да се върнат в целия си блясък, ще ви бъда много благодарна. Има хипотези, че трябва време, докато коментарите се синхронизират и се върнат по местата си. Дано!

Харесвам Disqus, защото може да се интегрира към различни типове сайтове и защото коментарите могат да се модерират по-умно, отколкото тези в Blogger. И защото представлява нещо като социална мрежа – човек с един и същи профил може да коментира в различни платформи, както и да чете коментарите на други хора на едно място, макар да са публикувани на различни места. Помня, че си инсталирах системата, вдъхновена от Борислав.

Естествено е да ви е неприятно, че коментарите ви ги няма в блога. Но мога да ви уверя, че на мен ми е още по-криво. Вашите коментари означават много за мен.

И, да, знам, че Blogger е скапана система. Не мигрирам към Wordpress от привързаност – защото много си обичам това местенце, наречено „Неуютен блог“, с което се имаме вече 10 години.

Между другото, човъркъх си по блога, защото осъзнах, че вчера е навършил 10 години. Исках да го ъпдейтна малко и да подготвя специална публикация за годишнината, но драмата с Disqus съвсем ми развали настроението. Утре ще блогна, живот и здраве. Все се надявам, че междувременно коментарите ще се върнат.

Извинявам ви се още веднъж.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.07.2017 г.

Ако полът е просто природа, какъв е проблемът?

Моя снимка от прайда в Кьолн на човек, когото намирам за прекрасен и чийто пол не изглежда безвъпросен.
От десетина дена един призрак броди из медии и социални мрежи – призракът на безполовостта. Поводът е информацията, че Канада е издала здравна карта на дете, в което е записан „неопределен“ пол. Родителят на детето идентифицира себе си като трансполов и смята, че детето му трябва да има свободата само да определи (или да не определи) пола си, когато поотрасне. 

И настана „плач и скърцане със зъби“, както пише в Библията – аман от толкова либерализъм, аман от толкова толерантност, вече няма да има истински мъже и жени, това е посегателство срещу природата... и т.н.

Какво означава, когато казваме, че нещо е „природа“?


Природно е това, което е естествено; независимо от култура, цивилизация, либерализъм, консерватизъм и прочее човешки творения. Храненето, дишането и отделянето например са природа. Едно човешко същество не би могло да оцелее физически, ако не прави тези три (и някои други) неща. Храненето с нож и вилица, ходенето до тоалетната и правилното дишане при практикуването на спорт обаче не са природа, а култура.

Едно новородено бебе обикновено суче, изхожда се, спи, плаче – такава му е природата. Няма нужда от документ, в който да пише, че бебето ака, за да извършва то тази дейност. И никой не се възмущава, че ако няма такъв документ, бебето, видите ли, няма да може да ака, или пък ще страда от хроничен запек, като порасне.

Бебето, освен всичко, в повечето случаи има и мъжки или женски полови органи. До пубертета те няма да му потрябват особено, освен за забавление. А едно бебе дори не може да се забавлява с тях.

В тази връзка, сещам се какво разказваше учителят ми по физика от седми клас. Когато бил бебе и майка му го извела на разходка с количката, някаква жена се навела над него и попитала:

– Ти момченце ли си, или момиченце?

Бъдещият учител по физика бил във възраст, в която още не е можел да говори, така че мъдро мълчал.

– Точно така, моето момче, на глупави въпроси да не отговаряш! – реагирала майката.

– Правилно – коментираше учителят по физика и обясняваше мъдростта на майка си – като съм бебе и са ми къси ръчичките, не мога лично да проверя дали съм момченце, или момиченце!

В какво се състои природният пол?

Привърженици на традиционните джендър идентичности с възмущение изреждат колко видове пол имало според някои организации, че и добавят още, за да изглежда ситуацията още по-абсурдна. Да, има трансполови мъже и жени, като някои от тях имат потребност да сменят пола си оперативно, други – не. Има и такива, които са между половете – джендър куиър например. Има и хора, които се идентифицират като безполови. Изобщо, възможни са разнообразни видове джендър идентификации.

Но отвъд идентичността, какво е полът като природа?

Въпросът изглежда безсмислен, особено за онези, които се възмущават как лошите либерали са против природата. Ами то е ясно какво е мъж и какво е жена! Ясно, ясно, колко да е ясно? В какво се състои полът? В наличието на полови органи? В хромозомите – хх или ху? В половите хормони? В специфичното телосложение, глас, окосмяване и прочее при зрелите индивиди?

Естествено, че полът е във всички тези неща заедно, ще кажат мнозина. Обаче проблемът е, че „тези неща“ не съвпадат при всички хора. Ако някой е роден с мъжки хромозоми и мъжки полови органи и още повече, ако се идентифицира като момченце, когато поотрасне, логично е да се помисли, че става дума за човек от мъжки пол. Ако същият човек обаче е резистентен към мъжки полови хормони?

Познавам такъв човек, казва се Пол Найденов. Пол е интерсекс. Интерсекс хората са родени с белези на двата пола или с неясен пол, по една или друга причина. Да си интерсекс е въпрос на биология, не на идентичност. Въпреки хромозомите си, първичните си полови белези и идентичността си на момче, той, без да се иска съгласието му, е подложен на операция, при която е кастриран и външно „превърнат“ в момиче. Защо? Защото според лекарите поради липсата на определени хормони той прилича повече на момиче, отколкото на момче.

И това съвсем не е уникален случай, но Пол е единственият интерсекс човек в България, който си търси правата. След дълги съдебни битки той успя да си извади документи, в които фигурира като мъж. Защото не само лекарите, а и държавата упорито го третираше като жена. Защото тялото му е женско, въпреки че не по рождение и не по желание, а поради операция, извършена против волята му.

Нека попитам още веднъж – какво е биологичен пол? Толкова ли е ясно?

Не ми било природен пол, най ми било културен пол

Моя снимка от прайда в Кьолн.
Горните „варианти за отговор“
можете да си преведете и сами,
а зачертания бих превела като
„майната му, все едно“.

Всъщност обаче хората, които страдат, че ако полът не присъства в документите, вече няма да има „истински“ мъже и жени, всъщност имат предвид нещо друго. Идеите за „истински мъж“ и „истинска жена“ включват най-вече определени стереотипи и изградено поведение. Истинските мъже са силни, за предпочитане поне малко космати, не плачат, кавалери са и т.н. Истинските жени са нежни, поддържат външния си вид – обезкосмяват се, гримират се и прочее, не искат те да са силните и водещите в една връзка (подразбира се, с мъж).

Това е само малка част от стереотипите за мъжественост и женственост. В тях обаче няма почти нищо природно. По природа и жените са космати и негримирани. И съвсем не миришат на парфюм.

„Мъжествеността“ и „женствеността“ се учат, и никак не е лесно да се усвоят. На едни се удават по-лесно, на други – не. Както беше казал Питър Бъргър в „Покана за социология“ – ако ерекцията беше достатъчна, за да си мъж, психоаналитиците щяха да останат без работа. Затова цялото общество се впряга, за да произвежда истински мъже и жени – не само семейството и не само училището, а и рекламната индустрия, производителите на дрехи, играчки, филми и каквото си помислите. Дори „женски“ мобилни телефони и лаптопи има. За „женска“ операционна система не съм чувала, но няма да се учудя, ако има или ако скоро се появи.

Дори да реша да купя на невръстния си племенник джендър неутрална играчка, в магазина ме питат дали да я сложат в пликче за момченце или за момиченце. Ако нося 36-ти номер обувки, за мен по подразбиране има само „женски“ модели. И ми е почти невъзможно да си намеря например зелени или черни джапанки – полагат ми се розови, светлосини (тъмносините са при „мъжките“ номера), белички...

Когато някоя група, компания, образователна институция, държава и прочее излезе от шаблона, настава бурно възмущение от страна на радетелите за „истински мъже и жени“. А това се случва все по-често – узаконяват се бракове между еднополови двойки, дават се права на транс и интерсекс хората, има движения за джендър неутрално възпитание, различните сексуална ориентация и джендър идентичност все повече са предмет на филми, песни и рекламни послания. В много градове прайдовете са нещо напълно нормално и са комбинация между забавление и политически послания, а не между страх отвътре и омраза отвън.

За какво е важен полът?

Тъгуващите за „истинските мъже и жени“ смятат, че половото определение е от съществено значение за човека. Затова е важно то да е ясно и недвусмислено, както и да е записано в съответните документи.

Замисляли ли сте се обаче в колко случаи се иска информация за нашия пол, без тя да е от съществено значение? От какво значение е полът ми, ако си купувам самолетен билет, ставам клиент на банка, регистрирам се в някакъв сайт и тъй нататък?

Бях гледала клип по този повод, в който човек отива до магазина и иска, примерно, един хляб, а отсреща продавачът го пита: „Какъв е Вашият пол?“ Че сме свикнали в определени ситуации да бъдем питани за пола си не означава, че това е толкова необходимо. Да, необходимо е за целите на маркетинга и статистиката. Но и маркетингът, и статистиката в огромната част от случаите изхождат не от природните, а от социалните измерения на пола, от стереотипите. Мъжете се интересуват повече от спорт и електроника, а жените от гримове и дрешки. Жените се грижат за децата, а мъжете печелят пари.

Полът, ще кажат някои, е от решаващо значение за възпроизводството на човешкия род. Да, ама не съвсем. Сексът между мъже и жени е най-популярният и най-„природният“ начин за създаване на деца, но не е единственият. От значение е наличието на сперматозоиди и яйцеклетки. Не е задължително нито носителите на сперматозоидите и яйцеклетките да правят секс помежду си, нито първите да се идентифицират като мъже, а вторите – като жени. Ето, скандалният за нашего брата родител на детето с неопределен пол също се идентифицира като полово неопределен, което не му пречи да бъде биологичен родител. Напоследък четох и за случай, в който мъж по документи е родил дете. Мъжът е трансполов и не си е направил операция за смяна на пола. Познавам няколко жени, сдобили се с деца чрез инсеминация, а не посредством секс с мъж.

Полът не е толкова еднозначно детерминиращ фактор и при избора на партньор. Ако някой харесва само мъже или само жени, тогава това е от значение при неговия избор. Не всички мъже обаче харесват жени и обратното. Някои са бисексуални. Хетеронормативните стереотипи съвсем не работят при всички случаи. Има и хора, освен това, които да харесват и обичат транс, интерсекс, джендър куиър лица и прочее представители на „междуполови“ вариации.

Разбира се,

полът има значение в социално отношение

Но не заради природни характеристики, а заради обществени и културни специфики. Някои професии са преобладаващо „женски“, други – преобладаващо „мъжки“. Жените като цяло за по-нископлатени от мъжете за една и съща работа, по-малко жени, отколкото мъже, стигат до висши управленски или политически позиции. И точно тук има достатъчно хора (преобладаващо мъже), които казват, че „полът няма значение“, а личните качества, и че ако жените не са така добре платени и се натъкват на „стъклен таван“, значи, толкова си могат. Така че хем от една страна полът „няма значение“, хем от друга разликите между мъжете и жените се дефинират като естествени, след като жените „могат по-малко“.

В този смисъл, воплите, че издаването на документ на бебе с „неопределен“ пол са посегателство срещу природата, изразяват не друго, а страх от промяна на социалния ред, в който полът вече няма да отговаря на стереотипи, гарантиращи определен статус, определени матрици на човешки отношения, включително и на неравенство.

Как би изглеждало общество, в което полът няма значение отвъд интимните отношения?

Със сигурност би изглеждало различно от това, с което сме свикнали. Като почнем от възпитанието на децата, минем през дрехите, аксесоарите, гримовете, произведенията на културата и изкуството, и стигнем до икономиката и политиката.

В такъв свят на малките момченца няма да се казва „мъжете не плачат“, а на момиченцата няма да се втълпява да са кротки и послушни. Човек ще се гримира и ще носи пола или панталон, високи токчета и пр. Не защото е мъж или жена, а защото така му харесва. Синьото и розовото ще са просто цветове.

Ако на хората не се вменява да бъдат непременно мъже или жени, вероятно все пак повечето от тях ще се идентифицират в съответствие с биологичния си пол, но ще го правят свободно. Със сигурност ще са повече хората, които не спадат към бинарната полова определеност – защото между тях няма да има принуда да се определят, да имат документи, в които непременно фигурира някакъв пол, да изглеждат „нормални“.

Законите и документите не могат нито да направят от един хетеросексуален човек хомосексуален, нито да направят от човек с определен пол безполово същество. Ако вие се чувствате жена или мъж, това няма да се промени, ако други хора получат възможността да не бъдат едното или другото. По същия начин, по който легализирането на еднополовите бракове в редица страни не произвежда хомосексуалност – то регулира отношения, които вече са съществуващи.

Не на последно място – ако полът няма значение, хората няма да престанат да имат деца. Или поне – не в съществено по-голяма степен от тази, с която раждаемостта в развитите страни така или иначе намалява.

В интерес на истината, докато все повече от съвременните млади хетеросексуални в развитите страни не си поставят за цел непременно да имат дете или отлагат детето за неопределено бъдеще, за много хомосексуални, транс и прочее хора на аналогична възраст е много важно да имат деца. Защото пречките, които срещат в това отношение, засилват мотивацията им.

След всичко – какво му е толкова страшното, че едно дете има здравна карта с „неопределен“ пол?


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.07.2017 г.

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.07.2017 г.

В памет на Питър Бъргър

С Питър Бъргър в София, 05.2004 г.

В петък научих, че на 88-годишна възраст е починал Питър Бъргър. Разбрах го не от новинарските канали, а от профила на позната преподавателка по социология във Facebook, която, предполагам, го е разбрала международни социологически мейл листи. По-късно ми се изясни, че Бъргър е починал още във вторник 27 юни, а информация за това е разпространена в някои световни медии на 29-ти.

Макар Бъргър да беше един от най-големите съвременни социолози, си давам сметка, че би било прекалено да очаквам смъртта му да стане световна, че и българска, новина. Все пак, пикът на популярността му извън социологическите и определени религиозни среди е отминал преди десетилетия.

Навремето мои студенти ме бяха светнали, че прякорът ми бил Бъргъра - мъчех ги с "Покана за социология" целия първи семестър на първи курс. Казах го на Бъргър, когато дойде в София преди 13 години. Засмя се, а след края на публичната дискусия ми предложи цигара. Отказах му, защото не пуша. Никога не съм си падала събиране на автографи, още повече – на вещи на любими известни личности, но част от мен до ден днешен съжалява, че не взех и запазих онази цигара.

Питър Бъргър е от социолозите, от които в най-голяма степен съм се повлияла. Не толкова като методология, колкото кото идеи, които са обръщали социологически "истини" (включително такива, които сам е проповядвал) наопаки. Като интелектуална честност. Като сладкодумен вдъхновител и проблематизатор на очевидности.

„Покана за социология“, публикувана за първи път през 60-те години, е един от изворите на вдъхновение за хипарски и ляво настроени либерални интелектуалци. С „Капиталистическата революция“, излязла в края на 89-те, Бъргър успява да настрои немалка част от тези хора, както и от колегите си – срещу себе си.

След 1989 г. Питър Бъргър изпада в професионална криза – написал е цяла книга за капитализма и социализма, без дори да предположи, че социалистическият режим ще падне. Признава и други сериозни грешки, които е допуснал. Каква е стойността на социологията, ако тя на може да предвижда, пита той в статията си „Социологията – оттеглена ли е поканата?“. И не само това го кара да смята, че социологията страда от сериозни, същностни, проблеми. Освен все повече частни дисциплини откъсват все повече парчета от нейното поле. В последна сметка все пак не оттегля поканата си. Защото социологията, според него, не е въпрос на поле, на запазена изследователска територия, а на перспектива (на мислене, възприемане на света, изследване). И тези роящи се дисциплини, които се настаняват „на полето“ на социологията, страдат от това, че нямат нейната перспектива.

По-късно, през 1999, Бъргър прави пореден „Коперникански обрат“, този път в социология на религията, вдъхновявайки и съставяйки сборника „Десекуларизацията на света“. До този момент социолозите си живеят с аксиомата, завещана от Макс Вебер, че светът става все по-секуларен (т.е. по-малко религиозен и по-светски“). Бъргър, който десетилетия наред също е отстоявал тази идея, стига до извода, че има „нещо гнило“ в нея на конференция в Тексас, където в неделя по радиото попада само на проповеди, колкото и да върти станциите. Секуларизацията, казва той, е очевидност за европейците, за живеещите в големите градове на САЩ и за интелектуалците. Останалата част от света не е особено секуларизирана. Днес тази констатация едва ли би учудила някого, но в контекста на края на либералните 90-те години си е сериозна социологическа „бомба“.

С годините Питър Бъргър става все по-религиозен. Което, между другото, е съдбата не на един и двама големи социолози. Защо е така, е друга тема. Но Бъргър е религиозен по един изключително рефлексивен и недогматичен начин. Навремето често казвах, че ако беше направил своя църква, може би само църквата на Бъргър би могла да задържи човек като мен. Ако ви е интересно какво имам предвид, от сърце ви препоръчвам статията му Protestantism and the Quest for Certainty.

Днес си мисля за Бъргър в контекста на това, че социологията все повече се маргинализира в конкуренцията не само с по-вървежни частни дисциплини, а и с методики, заживели свой собствен живот. Количествени или качествени изследователски методи например. Всичко това добре обслужва света на проектното битие, в който и на науката се налага да оцелява. Приоритетите, целите, ключовите думи са зададени предварително; от теб само се иска да разработиш едно конкретно парченце, да кажеш какви методи ще използваш и как ще оправдаеш похарчените пари. Проекти не се печелят, ако си задаваш дълбоки въпроси от сорта на „защо“, „какъв е смисълът“, „това, дето се иска от мен да го направя, не е ли преливане от пусто в празно“. Не се печелят, ако проблематизирате очевидности. А именно това прави социологията, учи Бъргър.

Загубата на способност за проблематизиране може да гарантира усвояването на едни пари, но не и смислени резултати от усвояването. Това обаче е тема, по която от години мисля да напиша нещо по-сериозно.

Какво да се прави – припомнянето на Питър Бъргър ме кара отново и отново да мисля за смисъла.

Ще ми липсва.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.06.2017 г.

Митко от „Действие“: Ако белите връзки на кубинките бяха за вас

Митко от „Действие“. Снимката е моя, от Международния ден срещу хомофобията, 2014 г.

Публикувам, с изричното му съгласие, отвореното писмо на Митко от Младежката ЛГБТ организация „Действие“, качено на фейсбук страницата на организацията. Заглавието е мое. Не знам дали съм чела по-силно нещо на тема София Прайд, но колкото пъти го чета, толкова пъти ме хваща за гърлото. Смятам, че повече хора трябва да го прочетат и ще се радвам, ако се намерят медии да го препечатат.

Нямам какво да добавя към думите на Митко, освен само едно пояснение: цисджендър са хората, при които физическият и психологическият пол съвпада, т.е. обратното на транс. Хрумва ми само заигравка с известното стихотворение на Джон Дън, използвано за заглавие на романа на Хемингуей „За кого бие камбаната“:


не питай за кого са белите връзки на кубинките
те са за теб

Скъпи хетеро и цис приятели и роднини, ваше светейшество Борисово,

Знам, че не знаете защо ходим на София Прайд, защото така и не дойдохте да видите. Така и не прочетохте. Така и не разбрахте, че не е гей парад.

Скъпи хетеро и цис приятели, никога не ви го казвам, за да не ви обидя, но мен ме бият, а вие само гледате отдалече.

Минаха почти 10 години от първия София Прайд, на който ЛГБТИ хора бяха нападнати от неонацисти. Никога не ви го казах, но аз бях там. Не физически, но в главата си бях там. Камъните падаха по мен и коктейлите Молотов избухваха в краката ми. Когато нападат някой на 500 метра от дома ти, защото е гей, ти си там. Скъпи Николай, скъпа Мария и прекрасното ви бебе Бела, ако знаете, че в София има 1000 души, които с гордост биха носили скалпа на Николай, Мария или Бела, и вие щяхте да сте там. Ако знаехте, че скинарите носят бели връзки на кубинките си като награда. За това, че са пребили някой чужденец или гей. Ако знаехте, че белите връзки са за Николай, Мария или Бела, вие щяхте да сте там, под падащите Молотов в главата ви. Щяхте да сте под хвърчащите камъни всеки път, когато видите някой с избръсната глава на улицата. Щяхте да усещате бухалки по ребрата си всеки път, когато в парка група момчета с черни обувки се мръщят.

Минаха 6 години, откакто пребиха мен и мои приятели след един София Прайд. Никога не ви го казах, но аз не бях там. Защото когато малките юмручета и кубинки на 17-годишни нацистчета те забиват в тротоара, ти не си там. Не и в главата си, не и в този момент. После ще се връщаш на този тротоар цял живот, но в точно този момент не си там. Ако те изнасилваха четирима непознати, защото смятат, че си нищожна курва, Мария, и ти нямаше да си там. Но после всеки път, когато чуеш по-бързи стъпки зад себе си, те изнасилват наново.

И тогава, скъпи хетеро и цис приятели, се намериха хора да ми кажат „Ама недейте да ги предизвиквате, знаете, че са тъпи“. И 6 години по-късно журналистите канят рецидивистите и жертвите им за да ги насъскват под формата на зрелище. Сякаш това, че ние искаме да излизаме на улицата и това, че те искат да ни пребиват и тероризират, са двете страни на равностоен футболен мач. Сякаш ние сме си избрали да участваме.

Минаха 5 години и една седмица, откакто Българската Православна Църква излезе с официално изявление, че участниците в София Прайд трябва да бъдат пребити с камъни. И тогава не бях там. От няколко месеца се бях преместил в друга държава.

Минаха 5 години, откакто сестра ми се ожени в българска православна църква. Тогава бях там, върнах се специално. Мъж в дълга черна рокля сложи корони на сестра ми и на мъжа, от когото беше бременна, и ги благослови. Не каза нищо за камъните, но камъните падаха навсякъде около мен, заедно с коктейлите Молотов. Глътка вино и пита с мед. Аз никога няма да мога да се оженя в България. Сестра ми никога повече не дойде на прайда и не ме попита дали имам приятел.

Минаха 2 седмици от 10-ия София Прайд. Този път бях там и снимах видео на живо. Снимах щастливата усмивка на 14-годишно бисексуално момиче, което можеше смело да целува приятелката си в Борисовата градина. Снимах двамата 70-годишни мъже, просълзени на терасата си на Дондуков. Снимах Пол, който след 10 години откакто го познавам беше успял да смени пола в личната си карта.

Снимах и хилядите полицаи и мъжа, който размахваше нож срещу мен от тротоара, крещейки „Ще ви изкормя бе, педали“. После си хванахме таксита.

След радостта и гордостта заваляха съобщенията. За по-малко от седмица на фейсбук страницата на София Прайд получихме повече от 1200 лични съобщения. Не прочетох всички, но ми се отваряха нотификации. Една вечер след 12-часов работен ден не можах да се стърпя и отворих 5 от тях. Коктейл Молотов ни беше писал „Смърдите Миризливци Ще ви убием децата Лапачи мръсни“. Отговорих му, че съобщението е предадено на инспектора от полицията, с когото си сътрудничим. „Да ти умре и инспектора минетаджия мръсен ще еба тебе и него педерасти мръсни“. Петър Петров, със стилна чернобяла снимка и перфектна прическа, ни беше писал: „Дано ми се удавите в спермата педали“. Георги Иванов, с изгладена бяла риза и сако, ни писа: „Повече кур да не видите майка ви дейба долна Гейчета скапани“. Венета Друмева, с чипо носле и бузки, вероятно на 16 години, ни писа: „Абе педали долни мрете в ада да ви еба майката“. Последното съобщение, което отворих, беше на Радослав Танев, на снимката говори от смартфон и носи фешън тениска: „Умрете педали мършави Педали мрете в лайна“.

1200 съобщения.

Когато разбра, че ги чета, ми се обади силно притеснен Калоян: 'НЕДЕЙ ДА ЧЕТЕШ! ЧУВАШ ЛИ МЕ! НЕ ЧЕТИ СЪОБЩЕНИЯТА!‘

Спрях. Но това не са съобщения и лица, които просто забравяш. Разказах ги на няколко приятели. Хетеро приятелката ми Мария ме гледа в мълчание, видимо изтръпнала, после ме прегърна. Мария никога преди не беше ме прегръщала. Всички гей приятели, на които показах съобщенията, казаха „Ами, да“.

Защото след цял живот подигравки и заплахи от премиера и от улицата всеки от нас е „Ами, да“. След 5 години тормоз в гимназията това не са съобщения, които могат да те впечатлят. След като знаеш за какво са белите връзки на кубинките.

Знаеш, че Николай и Мария няма да дойдат на следващия София Прайд, надяваш се поне Мария да дойде сама.

Молиш се Бела никога да не получи такива съобщения. Развяваш дъга, надявайки се никога да не я ритат кубинки след целувка с приятелката ѝ Анджела.

Скъпи хетеро и цис приятели и роднини, никога не ви го казвам, но всяка сутрин се събуждам и дори не се замислям дали днес ще ме набият или само ще ме обиждат от телевизора. Или днес най-после Радослав Танев ще се е събудил с абстиненция и наистина ще ме убие.

Защото, скъпи хетеро и цис приятели, ще минат още 2 седмици, 5 години, 6 години и мен ще ме бият, а вие само ще гледате.

Защото, скъпи хетеро и цис приятели, не дойдохте на прайда, защото това нищо няма да промени. Но и не писахте на кметицата, че е кретен да разреши рецидивисти да се събират до прайда. Не харесахте страницата на прайда и няма да разберете кога е следващия. Дори не написахте нищо във фейсбук по повод прайда, не ми се обадихте да питате дали съм добре.

Оставам ваш и нищо не ви казвам, когато ме бият, подиграват и обиждат,

Митко от Действие


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

24.06.2017 г.

Сбогом, marginalia.bg!

Днес се навършва точно половин година от смъртта на татко. Мислих си за това вчера в следния контекст – за тази половин година ми се случиха точно три тежки раздели. Първата и най-тежката, разбира се, беше с баща ми. Втората и третата не са с хора и са по мой избор, но все пак са трудни загуби за мен с неща, които много съм обичала: преди месец прекратих отношенията си с ДЕОС, а от вчера вече не съм част от сайта „Маргиналия“.

Когато пишех последния си текст за „Маргиналия“, още не бях сигурна дали ще ми е последен. Статията ми беше, както е лесно да се предположи, реакция по отношение на интервю, публикувано на сайта във вторник. Конкретният повод за напускането ми обаче не беше и самото интервю, а дискусия около текста ми, случила се след написването и преди публикуването му. Искам да благодаря на Юлиана Методиева, че допусна статията ми до публикуване.

В интерес на истината, протестирала съм (в рамките на редакцията) и срещу други публикации в „Маргиналия“. Повечето от тях са били написани от леви политически позиции. Възраженията ми са били не срещу това, че позициите са леви, а по отношение на манипулативността на доказателствената част. Така че за мен не е от решаващо значение, че е взето интеврю от националист. Дяволът е в детайлите. Надявам се, че в прощалната си статия съм успяла да го обясня.

Самата дискусия преди излизането на коментара ми, както и двете публикации, са само върхът на айсберга. За самия „айсберг“ предпочитам да не говоря. Блъскала съм се в него повече от три години по собствен избор, защото съм обичала „Маргиналия“. От много блъскане понякога съм заобичвала и самия айсберг, някак.

Ще кажа само, че за мен най-важното е: какво се разбира под редакция, как работи една редакция, както и – в не по-малка степен – какво е отношението към аудиторията. Именно критичните въпроси на читатели ме провокираха да напиша последния си коментар за сайта.

Трудно е да се обясни колко много ми е скъпа „Маргиналия“. Кръстник съм на сайта, както и един от основателите му. Лъчо, мой скъп приятел, пък ни подари прекрасното лого, което сте виждали.

Заради „Маргиналия“ напуснах добре платена работа на трудов договор с готини колеги, но не съм съжалявала нито за миг. Още повече, че с вече бившите ми колеги станахме добри приятели. Не съм съжалявала и след като ми стана ясно, че „Маргиналия“ не е начинание, с които човек може да се издържа. Нито съм отишла в „Маргиналия“ заради парите (които ги нямаше), нито съм останала с надеждата, че някой ден ще забогатеем. За мен беше важно, че има медия, специализирана в човешките права, и че аз съм в нея. Напускайки, се отказвам и от по-голямата част от хонорарите по проект, които иначе бих получила.

Освен да пиша текстове за петък и новини за вторник и петък, работата ми за „Маргиналия“ включваше следното:

  • редактиране на останалите новини;
  • коректорска работа по (огромната част от) останалите публикации и оправяне на проблеми с форматирането;
  • правене на снимки;
  • изнамиране на снимки със свободен лиценз;
  • оразмеряване, описване и прочее на горните и на други снимки;
  • всякакви технически въпроси, свързани със сайта, които са ми по силите, като се почне от оправяне на категории, мине се през промяна на съдържанието на страници и се стигне до правенето и на банери;
  • всекидневно публикуване на страницата във Facebook – само когато физически не можех, молех да ме заместят
  • в редки случаи – намиране на външни автори (защо случаите са редки, е друга тема)
  • отделно – работа по проекти, тогава, когато е имало такива.

За периода от създаването на „Маргиналия“ помня два пъти да съм си вземала „отпуска“ за по една седмица. По време на първата „отпуска“ обаче спонтанно написах новина, която и до днес е най-четената в „Маргиналия“. Покрай смъртта на баща ми също не бях на линия 2-3 дена. И е имало още няколко пъти, когато примерно съм била на път, конференция или нещо друго. Може да съм свирила до 2-3 часа посред нощ, но сутринта съм била на линия да редактирам новина и да пускам във фейса. В продължение на две години имаше и едноседмични летни почивки около рождения ден на Юлиана Методиева. Но тогава подбирахме стари интересни публикации и ги пускахме във фейса, за да напомняме за себе си. Първата година това върших аз, втората – Емил Коен.

Но никога не ми е тежало, че хем нямам заплата, хем нямам 4 седмици годишен отпуск.

Толкова съм свикнала, като стана сутрин, още пиейки чай, да се захващам с „Маргиналия“, че ми е странно, че от понеделник няма да го правя. Но има с какво да си уплътнявам времето. Като по-постоянни занимания – ще продължавам да уча немски, а от есента се надявам да запиша един курс по уеб дизайн. Ще пиша повече в блога, който бях позанемарила. „Неуютният“ ми блог е единственото само мое място за публично изразяване и ще продължи да бъде такова. Ще работя тук-там на свободна практика.

Макар последните години да се бях посветила основно на „Маргиналия“, съм регистрирана и се възприемам като работеща на свободна практика. Заради „Маргиналия“ съм имала случаи да отказвам да пиша за други медии, но вече съм на линия – стига работата за въпросната медия да не е проблем за съвестта ми (за „Блиц“ и ПИК например не бих писала) или да не се иска от мен да направя нещо, в което не се чувствам достатъчно компетентна.

Имам и определена идея за бъдещето, но не бих я реализирала прибързано – преди напълно да е изкристализирала и преди да съм в състояние технически да я осъществя.

С читателите на „Маргиналия“ не се разделяме – ще пребиваваме заедно тук, на други места и помежду.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.06.2017 г.

Поздрав за мразещите



След като публикувах отворено писмо преди няколко дена, научих за себе си доста неща. Например, че заради такива като мен трябва да върнат смъртното наказание. По въпроса как точно да бъда убита има известни спорове – едни предлагат да бъда обесена на площада, а други – да бъда линчувана. Има и идея в духа на модата на Аушвиц – от кожата ми да се направи лампа.

Разбрах, че ироничните критики могат да бъдат по-непростима проява на омраза от призивите за убийство – зависи по отношение на кого са критиките и призивите.

Разбрах също така, че съм нещастна кучка. Все съм си мислила, че съм щастлива кучка, но очевидно хора, които не ме познават лично, са наясно със статуса ми на кучка по-добре от мен. Както и че съм грозна и затова съм лесбийка – никой мъж не би си легнал с мен. Това последното (в една или друга вариация) не ми го казват за сефте. Ми грозна съм, какво да се прави. От което задължително следва, че съм и тъпа.

Не пропуснаха да ме посъветват – къде без това – да си родя дечица.

Всички вас, които упражнихте омразата си върху мен, поздравявам със снимката горе. Не мисля, че разбирате от аргументи, дано поне схващате образи. Макар и в това да не съм убедена.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.06.2017 г.

Отворено писмо до Първата дама Десислава Радева относно статуса ѝ за София Прайд и ХИВ

Писмото, което ще прочетете по-долу, е изпратено на официалния имейл адрес на президентството. Тъй като Десислава Радева е активна във Facebook, за всеки случай ще я тагна и там.



ДО

Г-ЖА ДЕСИСЛАВА РАДЕВА,
ПЪРВА ДАМА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ


ОТВОРЕНО ПИСМО

Уважаема госпожо Радева,

Обръщам се към Вас по повод на статуса Ви за София Прайд, публикуван в социалната мрежа Facebook и разпространен в български медии.

Акцент върху превенцията от ХИВ присъства в повечето издания на София Прайд. Защото сред ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуани, транс и интерсекс) хората има такива, които принадлежат към една от рисковите групи по отношение на ХИВ, а именно – групата на мъжете, които правят секс с други мъже.

Мъжете, които правят секс с мъже (в специализираната литература – МСМ) са не само гей и бисексуални. Те нерядко са и хетеросексуални мъже, поставени в ситуация на концентрация на мъже и отношения на власт и подчинение, особено когато е съчетана с липса на жени. Места, където мъже масово правят секс с мъже, независимо от сексуалната си ориентация, са например затворите, армията, институциите за деца и младежи.

Оценявайки Вашата ангажираност към темата, Ви предлагам да станете инициатор и патрон на кампания за превенция от ХИВ/СПИН, чието начало да съвпада с началото на летния сезон – 22 юни. През лятото, както е известно, сексуалните контакти се интензифицират. Затова една кампания, насочена към рисковите групи на заразяване по полов път, включително мъжете, които правят секс с други мъже, ще бъде особено навременна. Лично се ангажирам да осигуря съдействие от водещите ЛГБТИ организации в България, както и от организации, работещи в областта на превенцията от ХИВ/СПИН.

За да има резултат, една такава кампания следва да обхване най-популярните ни летни курорти, затворите, Българската армия и институциите за деца и младежи. Вашият авторитет в Българската армия ще е от особено значение за успеха на кампанията.

За Вас, като Първа дама, патронирането на тази благородна инициатива ще донесе много позитиви. При наличие на желание от Ваша страна, с ЛГБТИ организациите в България ще Ви информираме от какви права конкретно са лишени ЛГБТИ хората в България, какво точно им е забранено и какво може да се направи, за да не е така.

Уважаема госпожо Радева, за да бъде успешна превенцията от ХИВ/СПИН, е нужно да сме на първо място хора, а чак след това – родолюбци. Доказано е, че поставянето на родолюбието начело в борбата с вируса води до противоположни резултати. Пример за това е Русия, която от родолюбие отказва да признае размерите на проблема сред населението си. Затова носителите на вируса в страната вече са над един милион и съставляват около един процент от населението.

С уважение и очакване да подкрепите инициативата,

Светла Енчева,
носител на отличието „ЛГБТИ личност за пример“ за 2016 г. на организацията „Действие“


София, 12 юни 2017 г.

П.п. Надявам се, че котаракът Ви е добре и няма котешки СПИН. Съветвам Ви да се погрижите той да не се отдава на случайни сексуални контакти, независимо дали с мъжки или женски котки.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?